10 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Когато издателят ми каза, че „Роден в престъпление“ навършва десет години, първата ми реакция беше вероятно същата като на всеки родител или творец, чието произведение е заживяло собствен живот — изумление колко неусетно е отлетяло времето.

Времето е странно нещо, когато става дума за мемоар. За новия читател — някой, който е прочел книгата едва вчера — тези истории сякаш току-що са се случили. За онези, които са посегнали към първото издание с твърди корици, те вече са на десет години. А за мен това са истории, с които живея цял живот. Никога не съм планирал да напиша книга; имах си предостатъчно работа като комик и телевизионен водещ. Но мениджърът ми ме убеди, че трябва да напиша нещо „за поколенията“, както се изрази той. Когато се съгласих, се надявах само на едно — да създам книга, която е искрена, увлекателна и най-вече не е скучна. Мразя скучните книги. И уважавам времето на хората.

Но определено не очаквах начинът, по който книгата ме свърза с хора от целия свят — как читателите откриват в нея преживявания, които аз смятах за изцяло лични. През годините съм срещал хора, които се припознават в книгата, защото са израснали със смесен произход, били са отгледани от самотен родител или са преживели расово потисничество в собствената си страна. Срещал съм и такива, които откликват на историите за домашно насилие или на борбата на една майка да осигури по-добър живот за детето си. Понякога връзката е много по-проста. Хора са идвали при мен и са казвали: „И аз бях най-палавото дете в семейството си.“

Може да звучи малко сантиментално, но в свят, в който непрекъснато ни убеждават колко сме различни, тази книга ми напомни колко сходни всъщност са преживяванията ни. Почти всеки знае какво е да гледаш как родител се бори да свърже двата края. Почти всеки е минавал през трудности във връзката си с майка си или баща си, или се е опитвал да намери мястото си — в училище, в работата, в любовта, в живота.

Едно от най-радващите неща беше да наблюдавам как книгата пътува по света и достига до най-различни читатели — в ръцете им или до слушалките им. Срещал съм учители, които я използват в часовете по история, обществени науки и английски. Срещал съм деца, които я обичат просто като забавна история за израстването на едно дете. Срещал съм и семейства, които ми споделяха, че са слушали аудиокнигата заедно по време на пътувания и са се смели през целия път.

А после дойдоха и наистина сюрреалистичните моменти. Един от най-странните беше, когато разбрах, че книгата е попаднала в списъците със забранени заглавия в някои части на Съединените щати. Не можах да не се усмихна на иронията. Книга за дете, което буквално е било смятано за незаконно от държавата, сега самата тя се оказва нещо, което трябва да бъде забранено.

Животът има особено чувство за симетрия.

Това юбилейно издание е моят начин да кажа „благодаря“ на хората, които поддържат книгата жива. През годините читателите са ми задавали стотици въпроси — за историите в тези страници, за хората в тях, за това какво се е случило след това, какво мисля днес и какво са ме научили още десет години живот.

Това, което следва, е моят опит да отговоря на част от тези въпроси, да внеса повече яснота там, където се е зародило любопитство, и да се върна към тази своеобразна капсула на времето — начина, по който разбирах живота си, когато за първи път написах тези истории.

И да, преди да попитате — най-накрая ще ви разкажа какво се случи с Теди.

*           *           *

Какво се случи с Теди, след като беше изключен и арестуван за кражба на шоколади от търговския център? И чувстваш ли се виновен, че Теди понесе последствията, докато ти се измъкна без наказание?

Това е най-големият въпрос — онзи, който всички задават, защото оставих историята отворена по отношение на съдбата на Теди. Причината е проста: един пълен разказ би изисквал дълго и заплетено обяснение, което не се вписваше в историята, която исках да разкажа. Но нека сега внеса яснота.

Ето какво се случи.

След като Теди беше изключен от училище, повече никога не го видях. Като дете последното, което чух, беше, че го отвеждат в младежкия съд. Малко след това семейството му се премести и той изчезна напълно от живота ми.

В съзнанието ми всичко беше ясно: най-добрият ми приятел понесе наказание за нещо, което бях направил аз, а аз се измъкнах без последствия. Това ме измъчваше дълго време. Носех тази вина години наред. Теди имаше всички основания да ме издаде, но никога не го направи — пое всичко върху себе си. В мислите си непрекъснато проигравах най-мрачните сценарии: Теди е изключен. Никога не завършва училище. Попада отново и отново в поправителни институции. Има досие. Движи се с неподходящи хора. Полицията постоянно го преследва и накрая се озовава в затвора — още един млад чернокож мъж, смазан от системата.

Междувременно животът ми пое в съвсем различна посока. Имах късмета да изградя успешна кариера в комедията. Още в средата на двайсетте си години обикалях страната с турнета, имах собствено телевизионно предаване и печелех добри пари. Въпреки това постоянно живеех с усещането, че безпаричието дебне зад ъгъла. Никога не разчитах, че парите ще ми стигнат за дълго, затова не спирах да се захващам с малки странични начинания — да ги умножавам и да си осигуря още малко време.

Едно от най-успешните ми начинания започна, когато попаднах на обява във вестника: „КОЛИ НА ТЪРГ“. В нея беше показан един наскоро продаден автомобил, а цената беше направо абсурдна — с 50, дори 70 процента по-ниска от тази в автосалон. Ако има нещо ценно, което съм взел от времето, когато като дванайсетгодишен работех в гаража на доведения си баща, то е, че разбирам от коли. Когато видях обявата, си казах: „Ако бях купил тази кола, можех да я продам и да изкарам печалба.“ Така започнах да ходя по търгове за коли — купувах и после ги препродавах, за да изкарам допълнителни пари. Направих четири-пет такива сделки и беше истинско удоволствие, защото самите коли бяха страхотни. Имаше един Мерцедес, едно BMW — а между покупката и продажбата имах възможност да ги покарам и наистина да се насладя на преживяването.

После, един ден, разглеждах обявите и видях, че на търг ще се появи Audi R8. Като дете винаги си представяш онази една-единствена кола — колата на мечтите. За мен това беше тя. Audi R8 беше колата на Железния човек — същият автомобил, който Робърт Дауни-младши караше като Тони Старк във филмите за Железния човек. Така я виждах и аз. Мислех си: „По дяволите, можеш ли да си представиш да караш колата на Железния човек?“ Но дори с огромна отстъпка Audi R8 си оставаше безумно скъпа. За да я купя, трябваше да вложа и последния цент — цялата печалба от предишните сделки щеше да изчезне. Разумът ми казваше, че това няма никакъв смисъл, и когато влязох в залата, изобщо не възнамерявах да я купувам.

После я видях.

Боже, беше ослепителна — и почти без никакъв пробег, може би едва около 250 километра, ако имаше и толкова. И тогава просто се хвърлих, и спечелих търга. Бях на върха на щастието. Платих с около 30 процента по-малко, отколкото бих дал в автосалон, и знаех, че мога да я продам с печалба. Още на самия търг един човек дойде при мен и ми каза, че може веднага да ми намери купувач, ако реша да продавам. Търгът беше в събота, затова си казах: „Чудесно, ще я продам в понеделник. Но първо ще ѝ се насладя както трябва.“

И точно това направих. Карах тази кола цяла събота и неделя, а до неделя вечер — като човек, опиянен от собственото си изкушение — вече си мислех: „Няма да я продавам на никого. Тази кола си е моя.“ В банковата ми сметка нямаше почти нищо. Имах само това безумно Audi R8. Но бях в рая.

После я закарах до къщата на приятеля ми Райън. Той е истински запален по колите и веднага излезе — застанахме до нея и започнахме да ѝ се възхищаваме, когато той изведнъж забеляза нещо. Наведе се, огледа внимателно един от панелите и каза: „Тази кола е била тоталка.“

— Няма шанс — отвърнах. — Чисто нова е.

— Не — поклати глава той, — била е тотал щета.

Показа ми няколко места, където панелите не пасваха съвсем точно, и стомахът ми се сви — ако беше прав, бях купил дефектна кола.

Знаех, че единствените, които могат да ми кажат със сигурност, са механиците в официален сервиз на Audi, затова на следващия ден отидох до представителството в Брума Лейк. Влязох, обясних ситуацията, а мениджърът каза:

— Само момент. Ще извикаме един от най-добрите ни техници.

После изчезна в сервиза. И след миг пред мен застана Теди.

Замръзнах на място. Знаеш как понякога срещаш стар приятел от училище и той вече не прилича на себе си — лицето му е променено, косата му е оредяла или е понапълнял. Не и Теди. Той си беше същият — със същата закачлива, момчешка усмивка, със същите леко застъпени „заешки“ зъби. Изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от класната стая в старото ни училище. Като в сапунен сериал — някой е „мъртъв“ два сезона, а после изведнъж се появява от нищото, сякаш нищо не се е случило. Такъв беше Теди. Абсолютно същият.

— Теди?

— Тревър!

Очите ми се напълниха със сълзи. Затичах се към него и го прегърнах силно. Това беше един от най-щастливите моменти в живота ми. Да го видя добре, с хубава работа — това ме изпълни с истинска радост. С години натрупани емоции избликнаха наведнъж.

— О, благодаря на Бога — казах аз. — Съжалявам. Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Той ме погледна объркано.

— За какво съжаляваш?

— Знаеш… за онова. За кражбата от магазина. Че ти пое вината.

— А, това ли? Нищо особено — каза той. — Дори не доведе до нищо.

— Чакай… какво? Не си влизал в затвора?

— В затвора? Човече, това бяха няколко шоколада. Бяхме на тринайсет. Не, не съм влизал в затвора. За какво изобщо говориш?

— Но ти изчезна — казах аз. — Изключиха те.

— Е, и? Нямаше значение. Така или иначе постоянно сменях училища. А си тръгнахме, защото нашите се местеха.

Години наред бях носил тази вина, този тежък товар в душата си. А Теди през това време си е живял живота — ходил по партита и разказвал как веднъж го хванали с един бъдещ известен комик, докато и двамата били просто две палави хлапета в училище.

Не знаех какво друго да кажа. Почувствах единствено огромно облекчение.

— Това е наистина чудесно, Теди.

— Радвам се да те видя, човече!

И такава беше историята на Теди.

Що се отнася до Audi R8, Теди и останалите техници я огледаха внимателно и не откриха нищо нередно. Провериха и историята ѝ — нямаше данни да е била катастрофирала, така че нямаха основание да предполагат за проблем. Но когато се върнах при Райън, той продължаваше да е убеден, че колата е „лимонка“. И, повлиян от неговата увереност и любителски „експертен“ поглед, я върнах в аукционната къща, заявих, че има проблем, и настоях да ми възстановят сумата. Те отрекоха да има какъвто и да е дефект, но в крайна сметка отстъпиха и ми върнаха парите — просто за да избегнат излишни разправии. Така, с един доста зрелищен финал, приключи кратката ми кариера на прекупвач на автомобили от търгове.

Голяма част от книгата е посветена на езика, расата и идентичността. Откакто се премести в Америка, промени ли се разбирането ти за собствената ти идентичност с времето? Все още ли се възприемаш като хамелеон?

Колкото и странно да звучи, дори след като съм пътувал и живял по целия свят, възгледите ми за идентичността, езика и принадлежността почти не са се променили. Все още съм същият хамелеон. Може би единствената разлика е, че съм преминал от една форма на изолация към друга — при това доста крайна. Преди бях човекът, който се чувстваше изолиран, защото не се вписваше. А сега, иронично, съм изолиран, защото всички си мислят, че ме познават.

Другата голяма промяна не е толкова промяна, колкото осъзнаване. След като напуснах The Daily Show, се върнах в Южна Африка, в Йоханесбург, и беше истинско щастие отново да съм у дома. Единственото, което бих пожелал на всеки, е да може да се върне там, при това, което нарича „дом“, и това място наистина да си остане дом.

Най-удивителното в завръщането беше да видя — за добро или за зло — колко силно мястото, откъдето идваме, оформя това, в което се превръщаме. Съвременният свят често ни внушава, че всичко се върти около нас самите. Заради това пропускаме да осъзнаем колко голяма част от идентичността ни се определя не от това кои сме, а от това къде се намираме. Същото важи и за елементите — те реагират на средата си. Водата не е просто вода. Ако я поставим на Луната, тя ще се държи по един начин; ако същата тази вода бъде на Юпитер — по съвсем различен. Същото важи и за хората — нещо, което осъзнах още по-ясно, когато преместих живота си от Южна Африка в Америка, а после отново се върнах обратно.

Израстването ми в Южна Африка — страна с множество различни общности — създава усещане за истински пъстър културен гоблен. Самият факт, че има единадесет официални езика, ти внушава, че не съществува един-единствен „правилен“ начин, по който да говориш. А наличието на множество политически партии означава, че всеки избор не е просто между две възможности, а между много. Това не прави системата съвършена, но именно тя ме е формирала и е повлияла на начина, по който възприемам политиката, расата и обществото.

Америка е много различна. В много отношения тя е изключителна страна. Мисли смело и без ограничения, когато става дума за възможности, и е наистина вдъхновяващо как убеждава хората, че могат да постигнат всичко, към което се стремят. И макар да е изключително разнообразна — регионално, културно и демографски — в нея има силно усещане за двуполюсност. Много въпроси се свеждат до черно и бяло, до богати и бедни, а най-вече — до републиканци и демократи. А когато разделяш всичко само на две, започваш да възприемаш обществото по начин, който е много по-опростен и по-плосък от реалността такава, каквато е всъщност.

Това, което осъзнах, след като напуснах Америка, е, че повече от десет години живот там постепенно са притъпили способността ми да гледам на една и съща идея, ситуация или проблем през различни призми — нещо, към което Южна Африка те подтиква естествено.

Винаги ще съм благодарен за многото уроци, които научих в Америка. Но бях подценил колко голяма част от Тревър — начинът, по който се възприемам и по който обичам да се виждам — е оформена от страната, от която идвам и в която съм израснал.

И това е най-голямата промяна за мен: осъзнаването колко от Тревър е всъщност продукт на Южна Африка.

Много от историите в книгата се въртят около способността ти да говориш различни южноафрикански езици, или т.нар. „вернак“, като кхоса, тсонга и други. Отслабнаха ли тези ти умения през годините, в които беше далеч от Южна Африка?

Хубавото на езика е, че дори да „ръждяса“ с времето, щом отново се окажеш сред хора, които го говорят, това действа като своеобразна смазка — много бързо те връща там, откъдето си тръгнал.

Колкото и странно да звучи, открих, че когато нямаш възможност да говориш даден език, усещането за „ръжда“ не е толкова в самото му използване. То се проявява по-скоро в онези части от личността ти, които губиш, когато не използваш този език. За мен това е може би най-голямата радост от завръщането у дома — че си върнах тези части от себе си. И днес езиците ми от Южна Африка са по-силни от всякога.

Как ти помага многоезичието в живота в Америка и по време на пътуванията ти в чужбина в сравнение с това как ти е помагало, докато си израствал?

Дарът на многоезичието е, че ти напомня: винаги трябва да „превеждаш“ това, което другите казват. Живеем в свят, в който хората често вярват, че общуват пълноценно, щом използват един и същи език. Аз говоря на английски и ти говориш на английски — значи не ни трябва преводач и ти би трябвало да разбираш всичко, което казвам. Само че това невинаги е така. Дори когато говорим на един и същи език, често се разминаваме — това, което мислим, че казваме, може да е съвсем различно от онова, което другият всъщност чува, и обратното.

Като човек, който говори няколко езика, постоянно си давам сметка за множеството начини, по които една дума, изречение или израз — дори едно действие — могат да бъдат разтълкувани. Затова, независимо на какъв език говоря и на какъв език ми говорят, винаги правя онази допълнителна крачка в мислите си, която би направил един преводач, и се питам: „Как този човек разбира това, което казвам?“ и „Какво всъщност има предвид?“

Да развиеш този навик — да правиш тази допълнителна крачка и да търсиш по-дълбокия смисъл под повърхността на езика — е едно от най-големите предимства на многоезичието.

Опитвал ли си някога да намериш Захира?

Хайде, хора, не — сериозно. Разбира се, че си задавах този въпрос почти обсебващо, когато бях тийнейджър: „Къде ли е тя? Дали мога да я намеря?“ Но това усещане отмина сравнително бързо. Захира беше просто ученическата ми тръпка. Дори никога не излязохме на среща. Не знам нищо за жената, в която се е превърнала, така че нямам никакви илюзии, че тя е някаква изгубена любов на живота ми.

В крайна сметка историята за Захира не е за самата Захира. Тя е за съжалението — и загубата ѝ не е това, за което съжалявам. Съжалявам за собственото си глупаво бездействие, защото то ме лиши от преживяване, което можех да имам. Можеше да бъде прекрасно, можеше да бъде болезнено — никога няма да разбера. И точно това е съжалението: че никога няма да знам.

„Ами ако“ е най-голямото чудовище. Това е поуката от тази история. Фактът, че толкова често ме питат за Захира, само показва колко силно е това чудовище. Защото дори сега някой ще прочете историята и ще си каже: „Ах, той я е загубил… но какво ли щеше да стане?“ Сякаш съм дал на читателите частица от собственото си съжаление — и сега и те остават в това незнание, което започва да ги разяжда.

Съжалявал ли си за инцидента „Давай, Хитлер!“?

За какво има да съжалявам?

Говорил ли си някога с някого от училището King David или извинил ли си се на някого оттам?

Не. Защото, отново, няма за какво да се извинявам. В Южна Африка има чернокожи хора, които носят името Хитлер. Това е просто факт — и в самата история ясно се обяснява защо.

Съвсем наскоро бях на сватбата на приятел в Южна Африка. Отидох с друг мой приятел и съпругата му, която е еврейка. По средата на тържеството водещият се изправи, за да представи семейните речи. Един по един извикваше роднините, а в един момент каза:

— Добре, следващият. Моля, посрещнете… чичо Хитлер!

Съпругата на приятеля ми буквално замръзна, но в залата никой не реагира — всичко си вървеше напълно нормално. Чичо Хитлер стана да говори, а водещият добави:

— Да аплодираме чичо Хитлер! — и всички започнаха да ръкопляскат.

Изражението на тази жена беше безценно — сякаш си мислеше: „Какво, по дяволите, се случва?!“

След малко се наведох към нея и казах:

— Виждам, че си объркана. Нека ти разкажа една история за моя приятел Хитлер. — Обясних ѝ всичко — целия контекст, цялата предистория. Тя остана напълно смаяна. А речта на чичо Хитлер, между другото, беше наистина добра.

Какво се случи с баба ти?

Баба ми, Франсис Ноа — или както повечето от нас я наричаха, Гого — си отиде спокойно през май 2022 г. Беше на деветдесет и пет години и до самия край запази бистрия си ум — по-остър от този на всички ни. През последната ѝ година обаче, когато тялото ѝ започна да отслабва, вече не можеше да бъде сама и се премести да живее при майка ми.

Майка ми и нейната майка никога не са имали лесни отношения. През целия си живот стигаха до сблъсъци. Но в онази последна година им се даде шанс да излекуват всички рани помежду си. Говориха открито, изрекоха натрупаното, намериха път към прошката и постепенно изгладиха всичко.

Продължаваха да се карат, но вече по един лек и дори забавен начин — като комедиен дует. Отивах им на гости и ги заварвах да си разменят реплики — за какво ли не: за живота, за историята, за това кой какво е направил и къде, или кой е най-добрият начин да се направи нещо. И баба ми се обръщаше към мен и казваше:

— Ох, майка ти… толкова е инатлива. Толкова е инатлива… точно като баба си!

После всички избухвахме в смях. За мен това беше особено трогателно, защото никога преди не бях ги виждал такива. Най-вече беше красиво да видя как, ако двама души са готови, никога не е късно да излекуват една връзка — никога не е късно да зашиеш разбито сърце. Тази последна година заедно даде възможност на баба ми най-накрая да се извини на майка ми за грешките в отношенията им, а на майка ми — да почувства любов и близост с нея за последен път. Вярвам, че това излекува сърцето на майка ми по начини, за които тя дори не е подозирала, че има нужда.

Какво се случи с братята ти, Андрю и Айзък?

Всеки от братята ми има своя интересна история, ако реши да я разкаже. Но това е изцяло техен избор. Включих ги тук като част от преживяванията, които сме споделяли, но не бих си позволил да разказвам историите на живота им днес, защото те са тези, които ги живеят.

Това, което мога да кажа, е какви са отношенията ни сега: днес тримата споделяме истинска близост и силно приятелство като братя. Всеки от нас е на различен етап от живота си, всички се стремим да растем и да излекуваме раните от миналото, а те двамата са се превърнали в забележителни млади мъже, които всеки ден ме учат на нови неща за живота.

Баща ти още ли е жив?

Баща ми е жив.

Още ли е в Кейптаун? С какво се занимава сега? Какво мисли за кариерата ти? Гледал ли те е в The Daily Show?

Баща ми все още е много потаен.

Има ли майка ти връзка с баща ти? Поддържат ли контакт?

Не, изобщо не поддържат връзка. Но наскоро отидох да видя баща ми и, докато бях при него, се обадих на майка ми по FaceTime, и двамата веднага се разговориха чудесно. Беше сякаш изобщо не е минало време. Подеха разговора точно оттам, където бяха спрели, и си говориха близо половин час — без мен.

Срещал ли се е Абел някога с баща ти?

Не. Боже мой, не.

Виждал ли си или говорил ли си с Абел след деня, в който простреля майка ти?

Не, никога повече.

Къде е Абел сега? Как е възможно да не е в затвора? Как се е разминал само с няколко години пробация, след като е опитал да убие бившата си съпруга?

Всеки път, когато хората ме питат за доведения ми баща и за това, че в края на книгата остава на свобода, реакцията им обикновено е възмущение — за тях това е очевидна, крещяща несправедливост. „Как е възможно да му се размине?!“ Някои дори стигат дотам да питат дали може да се направи нещо — например да се наеме адвокат, който да възобнови делото и да търси по-тежка присъда. С времето, след години размисъл, си давам сметка, че това до известна степен се дължи и на начина, по който съм разказал историята.

Всичко, което съм написал за Абел, е честно и вярно. Но истината е, че писането за домашно насилие е трудно. В едно семейство то прилича на удар от астероид върху планета — опустошително, разтърсващо до основи, но самите удари са редки и разпръснати във времето. Голяма част от живота може да изглежда напълно нормална, дори приятна. Може да има 364 дни обикновено ежедневие, прекъснати от един ден на пиянска агресия, след което следват още 364 дни, които сякаш отново се връщат към нормалното.

Но когато седнеш да разкажеш живота си, както направих аз, неизбежно разказваш за деня, в който астероидът е ударил — защото именно той е най-смисленият и най-запомнящият се момент от този период. И така, неусетно, тази история започва да засенчва всички останали дни помежду им.

Също така е вярно, че много от извършителите на домашно насилие полагат огромни усилия „добрите“ дни да изглеждат още по-добри. На следващата сутрин изтрезняват, виждат партньора си с насиненото око и осъзнават, че са прекрачили границата. И тогава започва: „Чакай, чакай — нека поправя нещата! Ще ти покажа колко добър мога да бъда!“ Започват да „възстановяват кредита си“ — да трупат запас от добри дела, които да „осребрят“ следващия път, когато всичко се повтори.

Такъв беше Абел през по-голямата част от времето, в което живеех у дома. Можеше да бъде обаятелен и харизматичен. Понякога ме вземаше от училище с голяма кофа KFC за вечеря. Имаше дни, в които внасяше само светлина и радост в къщата. После идваше денят на жестокото насилие — а на следващия той беше разкаян, щедър в извиненията си и решен да компенсира всичко. И след няколко седмици отново започвахме да вярваме, че именно този добър и щедър човек е „истинският“, а онова, което преживяхме в онзи ужасен ден, е било просто изключение.

И в много отношения може би именно това беше истината. Ако някой те удря веднъж в годината, а през останалото време се отнася добре с теб — кой е той всъщност? Човекът, който те наранява? Или този, който е добър към теб? Или и двете едновременно? Обичаме да живеем в свят, в който лепим етикети като „престъпник“ или „насилник“ и настояваме те да са окончателни — за да можем просто да зачеркнем човека. Но когато тези етикети не се задържат, изведнъж не знаем как да мислим за него.

Също така е вярно, че хората често имат напълно различни, понякога дори взаимно изключващи се, представи за справедливост, най-често според това колко близо са до самото престъпление. Мнозина подкрепят възстановителното правосъдие, противопоставят се на масовото лишаване от свобода, вярват в прошката, милостта, рехабилитацията и реформите в наказателната система. Но когато нещо ги засегне лично, внезапно всичко се променя: „Искам този човек да изчезне от живота ми завинаги.“

В началото и аз се чувствах така. Когато мислех за това, което Абел причини на майка ми, единственото, което исках, беше държавата да му наложи някакво възмездие от мое име. А тъй като книгата завършва именно там, тя отразява разочарованието и безсилието ми от леката присъда, която той получи. И когато разказах историята по този начин — като поканих читателите да съпреживеят толкова близо моята гледна точка и тази на майка ми, като разказах повече за „ударите на астероида“, отколкото за вечерите с KFC — те неизбежно застанаха до мен в желанието си за наказание, възмездие и отмъщение към този човек.

Но каква полза би имало от това? На кого служи един човек да прекара остатъка от живота си в затвора? Как всъщност се постига справедливост и кога не се постига? И кой е най-верният път към нея? Животът има особен начин да те изправя пред ситуации, в които трябва да застанеш зад убежденията си. Аз съм виждал колко безмилостна може да бъде затворническата система и по принцип не вярвам в нея. Тогава защо бих вярвал в нея в случая с Абел? Истината е, че след като получи пробация, той се отдръпна и повече никога не притесни майка ми. Така че, ако пробацията е решила проблема, може би именно това е била правилната присъда.

В крайна сметка, предполагам, единственият човек, който наистина може да отсъди по този въпрос, е майка ми. Все пак тя е тази, която беше простреляна. И ако я попитате, ще ви каже, че е намерила покой. Ще ви каже, че Абел е платил цената и че справедливостта е възтържествувала. — Той загуби гордостта си — казва тя. — Изправи се пред общественото унижение и срама. Загуби мястото си в много среди. А и в крайна сметка аз не искам бащата на децата ми да бъде в затвора. Случилото се е случило. И толкова.

Майка ти добре ли е?

Да. Възстанови се напълно, и дори повече от това. Физически е все така силна и в отлична форма. Самата тя казва, че бавно се превръща в баба, но по нищо не ѝ личи. Емоционално майка ми е като скала и нямам предвид скала в смисъл на студена непреклонност, сякаш нищо не може да я засегне и тя никога не се променя. Напротив, точно обратното. Тя е толкова уверена и сигурна в себе си, че не се страхува да се променя.

Всеки път, когато я видя, дори на тази възраст, тя продължава да расте и да се развива — винаги търси отговори, винаги жадува за ново знание. Какъвто и да е въпросът, майка ми неизменно казва: „Ще потърся още.“ В нея има ненаситен глад за разбиране.

Външно почти нищо не се е променило — същият квартал, същата къща, все така религиозна, все така се занимава с градината си. Но в това тяло живее жив, динамичен ум — непрекъснато учещ, променящ се и развиващ се.

Преди няколко години ми се обади съвсем неочаквано и започна да се извинява за слабостите си като родител.

— Днес се замислих — каза тя. — Седях и пишех и си казах: „Била съм ужасна майка.“ Дори се чудя как си израснал толкова нормален.

Аз онемях:

— Какво?!

— О, да — каза тя. — Бях такава егоистка и много съжалявам, че те доведох на този свят, за да служиш на моите егоистични нужди. Не се замислих какво означава за теб да се родиш по начина, по който аз исках, и искрено съжалявам колко егоистично съм се държала в живота ти.

Продължи да говори така още дълго и накрая се наложи да я прекъсна:

— Спокойно, моля те. Не си била лоша майка. Успокой се.

Беше толкова убедена в думите си, че в началото направо ме смая. Не можех да си го обясня. Но след като се замислих, разбрах какво всъщност се случва. Дори когато отдавна не живеех у дома, тя продължаваше да се стреми да бъде по-добра майка — да се връща към миналото, за да се развива в бъдеще или поне да направи опит да поправи стореното. Всеки родител допуска грешки, но не се изисква нещо особено, за да се изправиш срещу тях, да ги признаеш, да се извиниш и да търсиш как да постъпиш по-добре. Затова знам, че съм късметлия. Всяка година виждам как тази жена продължава да се променя и да израства. Колкото и странно да звучи, с възрастта тя става все по-малко категорична и по-малко вкопчена в своето, и това е красиво. Тя ме вдъхновява да задавам въпроси и никога да не застивам на едно място. Истински дар е да имаш връзка с човек, когото познаваш цял живот, и той да продължава да се развива.

Чела ли е майка ти книгата?

Не. Майка ми никога не ме е гледала на живо като стендъп комик, нито пък ме е гледала в The Daily Show. За много хора това би било обидно, но за мен в това има логика.

Първо, майка ми изобщо не се интересува от попкултура. Тя живее в своя свят — чете Библията и това е нейният център. Такава е тя. Затова не става дума за човек, който гледа много стендъп комедии, но отказва да гледа мен.

Освен това майка ми ме познава такъв, какъвто съм за нея, а не непременно такъв, какъвто съм за света. Отивам у тях, разговаряме, разказвам ѝ истории от живота си и се смеем заедно. И след като тя има този Тревър, защо ѝ е да се занимава с „публичния“ Тревър? Мисля, че ѝ харесва да запази тази близка, лична връзка с мен — връзка, която не е оформена от външния свят. А за мен е ценно да имам човек, за когото изобщо нямат значение нещата, по които другите ме оценяват. Възходите и спадовете на мястото ми в света просто не засягат връзката ни.

Майка ми често казва, че не толкова я интересува какво правя, а какъв е резултатът от него. Веднъж ми каза:

— Толкова се радвам, когато срещна хора, които ми разказват колко щастливи си ги направил с комедията си. Защото, независимо с какво се занимаваш, аз се гордея със сина си, който прави живота на хората по-добър.

За нея няма значение дали го правя като комик, като учител или в която и да е друга професия — важното е да нося добро. Това е нещото, с което се гордее.

За момент си помислих, че с книгата ще е различно. Знам, че в един момент възнамеряваше да я прочете, мисля, че дори беше решила да слуша аудиокнигата. После обаче се отказа. Попитах я защо, а тя ми отговори с нещо наистина красиво: — Понякога, когато случайно срещна хора на улицата — каза тя, — те идват при мен и ми разказват история от книгата. И това за мен е толкова хубав момент, защото преживявам отново част от живота си, с напълно непознат човек. Наистина ми харесва тази случайност, тази неочаквана среща с тези истории, вместо аз да седна и да ги чета сама. Аз съм щастлива. Изживяла съм живота си, така че не е нужно да се връщам към него чрез книга. Харесва ми да се натъквам на тези истории тогава, когато животът ме срещне с тях.

Предвид това, което научи през последните десет години, имаш ли нови мнения, идеи или прозрения, които биха те накарали да се върнеш и да промениш или преформулираш нещо от написаното в книгата?

Абсолютно, особено историята „Пролуки“. Когато пишех за всички пакости и бели от детството си, все още мислех в рамката, която бях приел през целия си живот: че съм бил едно непослушно, палаво хлапе. Аз срещу системата — училището и майка ми — а системата неизменно се опитваше да ме постави на място. Заради всичките проблеми, които създавах, ме водеха при психолог. Изследваха ме за какво ли не, в търсене на обяснение защо съм такъв, но нищо не показа резултат. Единственото, което чувах, беше, че съм „лошо дете“, което има нужда от дисциплина, а никаква дисциплина не успяваше да ме промени. И точно това написах в книгата.

Прескачаме повече от трийсет години напред — по време на COVID един от най-добрите ми приятели ми каза, че току-що е диагностициран с ADHD (разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност), или както му казваха навремето — „хиперактивност“. В първия момент реагирах просто с: „Уау, това е интересно. Съжалявам да го чуя.“ Но когато започна да описва симптомите, имах усещането, че говори за мен: постоянно изоставане заради отлагане, последвано от внезапна мобилизация в последния момент; онова изкривено усещане за време — че имаш предостатъчно, а всъщност нямаш; блокиране пред документи и задачи; и невъзможността да си обясниш защо определени неща, които трябва да правиш, ти се струват толкова непоносими и скучни.

— Хм — казах си. — Дали пък нямам ADHD?

— Трябва да се изследваш — отвърна той.

И го направих. Първо си направих един кратък онлайн тест и резултатът беше: „Вероятно имате ADHD.“ После отидох при психиатър, преминах през цяла серия изследвания в продължение на няколко седмици и когато излязоха резултатите, лекарят каза:

— О, да — при теб ADHD е доста изразено.

Моментът, в който го чух, беше като обрат в края на трилър като „Шесто чувство“ или „Обичайните заподозрени“. Стигаш до това разкритие и изведнъж — бум — целият „филм“ в главата ти се пренарежда и започваш да виждаш всичко в съвсем нова светлина. Нещата, които преди са ти изглеждали объркващи или необясними, изведнъж придобиват пълен смисъл.

Представи си, че цял живот хората ти казват, че си разсеян и пренебрежителен, а на четирийсет разбираш, че всъщност имаш проблем със слуха. През целия си живот си слушал обвинения: „Толкова си невнимателен!“, „Изобщо не слушаш!“

И ти им вярваш. Казваш си: „Да, така е… не слушам. Аз съм проблемът.“

А после един ден някой ти казва: „Не, не — имаш увреден слух.“

После ти дават слухов апарат или кохлеарен имплант и за първи път в живота си наистина започваш да чуваш — и си казваш: „Еха…“ Точно така се почувствах. Цял живот бях убеден, че съм непослушно хлапе. Забърквах се в какви ли не бели, без да разбирам защо правя неща, които не бива. Майка ми постоянно ме питаше: „Защо го направи?“ — а аз наистина нямах отговор.

Малко неща са по-объркващи от това да не знаеш защо постъпваш по определен начин. В такова състояние просто се луташ и повтаряш едни и същи грешки отново и отново. И не бях единственият — същото объркване владееше и майка ми, и учителите ми. Почти всичко, което правеха, беше обратното на онова, което би помогнало на дете с ADHD. Опитваха се да ме дисциплинират, да ме вкарат в рамка, в която аз просто не можех да се побера. И така неизменно се получаваше „аз срещу тях“. А ако знаехме истината, щяхме да сме заедно срещу проблема.

Ако караш едно дете да се чувства като провал просто заради това, че е такова, каквото е, това неизбежно оставя следа в живота му по-късно. И се питам дали нелекуваното ми ADHD не е изиграло роля не само в пакостите ми в католическото училище, но и в това, че след гимназията попаднах в Александра. Кварталът всъщност е идеалната среда за човек с ADHD — всичко се случва непрекъснато, няма структура, просто следваш мисълта си накъдето те отведе. И най-важното — няма осъждане. Там има място за всеки: за гърбавия, за заекващото дете, за слепия, и за момчето с ADHD. Няма срам нито в състоянието ти, нито в това, през което си преминал.

През последните няколко години съм се гмуркал в какви ли не „заешки дупки“ около ADHD и едно число постоянно изплува: делът на хората с ADHD в общото население е около 5 процента. В затворническата популация обаче той достига между 25 и 30 процента. Когато го прочетох, направо не можех да повярвам. Порази ме колко бързо обществото лепва етикета „проблем“ и отписва човека, вместо да се опита да разбере защо му е трудно да се впише в една система, създадена по определен начин.

Представете си, че има начин всеки обвинен в престъпление да бъде изследван за ADHD и да получи адекватно лечение, преди да бъде осъден на години затвор. Как би променило това начина, по който той се отнася към обществото — и обществото към него? Как би променило живота му? А живота на семейството му?

В момента животът на хората с ADHD до голяма степен е въпрос на шанс. Някои деца получават навременна диагноза и нужната подкрепа, за да разгърнат потенциала си. Други — като мен — остават недиагностицирани, но имат късмета да попаднат в среди и професии, в които различният им начин на мислене се оказва предимство, а не пречка. Но мнозина просто се сблъскват със система, която не може — или не иска — да ги приеме. И така живеят с убеждението, че с тях има нещо нередно, а огромна част от потенциала им остава нереализирана. Не заслужаваме ли нещо по-добро?

Как ти повлия преживяването да напишеш и публикуваш книгата? Промени ли начина, по който разбираш себе си?

Най-голямата промяна за мен настъпи, когато книгата излезе и тръгна към хората. През целия си живот дотогава се срамувах от неща, които не исках светът да знае за мен — че съм бил беден, че съм израснал в дом с насилие, че като млад съм се чувствал изгубен и без посока. Когато станах публична личност, тук-там в интернет започнаха да се появяват откъслечни факти от живота ми, включително и за прострелването на майка ми. Никой не знаеше цялата история, но аз непрекъснато се притеснявах какво могат да си помислят хората от тези разпилени парчета.

Мразех да се засичам с хора и да чувам: „Леле, майка ти е била простреляна? Боже мой, видях го в Google онзи ден. Какво стана? Добре ли си?“ Защото как да обясниш всичко това, без да разкажеш цялата история? А аз не исках да говоря за нито една част от нея.

Но после го направих — разказах всичко, без изключение, в книга, която целият свят можеше да прочете. И оттогава срещнах толкова много хора, които се освободиха от собствения си срам, защото аз споделих своя. Срещнах толкова много самотни майки, които се борят. Толкова много жени, преживели насилие от съпрузите си. Толкова много деца с ADHD. Всички те ми помогнаха да осъзная нещо важно: често се срамуваме от събития и обстоятелства, в които самите ние сме били жертви. А не би трябвало да носим тази тежест. Ние не сме ги причинили. Не сме отговорни за тях. Но сме ги преживели. И това е най-голямата промяна за мен. Когато извадих миналото си на светло, разбрах, че не е нужно да бягам от него. Мога да го приема, дори да го прегърна. Това е изненадващо освобождаващо. А когато споделям тези истории, помагам и на други хора да се почувстват по-свободни.

Изненадан ли си, че книгата намери пътя си до американските училища? Как се чувстваш от това, че историята на майка ти се използва, за да учи следващото поколение?

Наистина съм изненадан, че книгата се изучава в училищата, и то по няколко причини. Първо, самият аз не бях от отличниците, затова никога не съм си представял, че нещо, което съм написал, ще намери място в класната стая. И второ, когато пишех книгата, изобщо не съм имал намерение тя да става част от учебна програма.

И все пак това се случи. Учители и съставители на програми я откриха, издадохме и адаптирано издание за по-млади читатели, а днес тя се изучава не само в часовете по политика, история и обществени науки, но и в литературата, както и в курсове по писане и композиция.

Историите за Южна Африка, за колонизацията и апартейда, както и личните истории за мен и майка ми — знаех, че са силни, но никога не съм ги възприемал като средство за предаване на уроци. Сега обаче, след срещите ми с толкова много млади читатели, които са открили нещо за себе си в тази книга, е истинско удовлетворение за мен да виждам въздействието ѝ. А присъствието на книгата в училищата е и красив жест към майка ми. Тя винаги се е възприемала като ученик на живота и вярва, че всяко следващо поколение трябва да се стреми да бъде по-добро от предишното. Затова е особено хубаво да виждам как уроците, които тя е научила и ми е предала, сега достигат и до следващото поколение.

Защо книгата свършва там, където свършва? Защо не включва истории за това как започна да се занимаваш с комедия или как стана водещ на The Daily Show?

Често ми задават този въпрос в различни варианти, а отговорът всъщност е съвсем прост. Когато започнах да пиша книгата, си мислех, че разказвам историята на живота си — за премеждията ми като дете от смесен произход, за пътя ми към комедията и всичко останало. Но когато подредих историите една след друга и се отдръпнах, за да видя цялата картина, изплува по-голямата тема: това е история за едно момче и неговата майка. Майка ми беше супергероят, а аз — нейният помощник. Аз израствах. Връзката ни израстваше. Южна Африка израстваше. Всичко това се случваше едновременно и нямаше нищо общо с откриването на комедията или с това как съм станал комик и съм започнал в The Daily Show. Повечето мемоари проследяват живота на един човек от начало до край, това е обичайното очакване. Затова разбирам разочарованието на някои читатели, че книгата свършва там, където свършва, и не засяга случилото се след това. Но тези истории принадлежат на друг етап от живота ми и затова мястото им е в друга книга.

Тогава кога ще напишеш тази книга?

Когато съм изживял достатъчно, за да имам основание да напиша още една книга — тогава ще го направя. Засега историите в „Роден в престъпление“ са единствените, които съм готов да споделя.

Роден в престъпление